2017: годината на празното столче
България остава устойчиво на дъното на Европейски Съюз по независимост на медиите. През 2017 година страната заема плачевното 109-о място от общо 180 страни в годишната ранглиста на " Репортери без граници " за свободата на словото по света. Така звучи най-краткото изложение на българската медийна среда за изминаващата година.
Макар да се е изкачила с четири позиции спрямо 2016, страната за първи път изпада до предпоследния сегмент от страни в подредбата, при които свободата на пресата и медийната обстановка като цяло се дефинира като " неприятна ". Миналата година България заемаше последното място в по-горния трети сегемент - " Проблемна обстановка ". Накратко: ако преди 12 месеца поднасянето на информация в България е било меко казано " проблематично ", през днешния ден то към този момент е тотално безнадеждно.
И по какъв начин да не е по този начин, имайки поради, че точно през 2017 шепа публицисти стачкуваха не къде да е, а пред Министерския съвет, с цел да защитят правото си да задават въпроси. Те желаеха нещо простичко - да си правят работата, без получателите на питанията да дават отговор със закани, напомяйки за едно или друго опразнено столче в телевизионните студиа.
Важно е кой те мачка
Всъщност, 2017 година в България е годината на празния стол в медиите. Годината, в която водещи политически публицисти внезапно и без пояснения бяха " преместени " в лайфстайла. Годината, в която народен представител заплати с мястото си за закани в ефир към водещ, само че вицепремиер направил същото, остана на поста си. Годината, в която властта сподели на публицистите: доста зависи кой ви заплашва - в случай че е " численост " в Народното събрание, символно ще си иде, в случай че е висок управленец - не, тъй като " стабилността " е по-важна от демократичните правила. Ситуацията с оставката на Антон Тодоров и изчезналата оставка на Валери Симеонов бе тъкмо това - съобщение на най-високо равнище, което споделяше: " единственото значимо е кой ви мачка ".
А смачкването на словото в България от дълго време не е постепенно. И е изцяло несъмнено. Показателен за това е първият медиен скандал, гръмнал още при започване на 2017 година, когато издателите на сатиричния вестник " Прас-Прес " оповестиха война на Делян Пеевски, тъй като е скрил изданието им и не дал опция на хората да си го купят.
Свързаните с Пеевски компании управляват огромна част от разпространителската мрежа в страната, сочат изказванията на дребното медии, които към момента загатват без боязън името на медийния необут и неуспешен началник на ДАНС.
Първият брой на " Прас-Прес " излезе при започване на годината с тираж 10 000 бройки. Първоначално издателите бяха щастливи, че вестникът им се е изчерпал извънредно бързо от реповете, само че малко по-късно стана ясно, че истината е напълно друга: той въобще не е бил публикуван. Оттогава до момента издателите на " Прас-Прес " преминаха през всички вероятни дадени им от закона процедури. Те единствено спомогнаха да се разбере, че страната е съизвършител на бизнеса към Пеевски. А обстановката ескалира до там, че карикатуристът Христо Комарницки прикани депутата от Движение за права и свободи Делян Пеевски в телевизионно предаване. Разбира се, резултатът от случая бе нулев.
Когато си надалеч от хората
Вместо да се занимаят примерно с този проблем, множеството медии в България избраха да дъвчат десетките персонални нещастия на най-обикновени фамилии, които публицистите " проверяваха " със пристрастеността на лешояди - единствено и единствено да се отъждествяват с непозната, а не със личната си тъга. Защото, когато медиите са толкоз надалеч от хората - в името на това да служат на властта (най-често срещу ползите на същите тези хора), единственото, което им остава, с цел да потвърдят съпричастността си към народа, е, да го " убиват " всеки ден, при всеки комфортен мотив.
Без значение на кое място е България по независимост на словото, публицистите в тази страна от дълго време нямат нито правото, нито привилегията да дефинират сами дневния си ред. Нещо повече - публицистичната политика не се прави в редакциите. Тя се случва извън, в кабинета на някой медиен издател, или още по-лошо - в кабинета на някой управленец. В този ред на мисли е извънредно време да си признаем следното: журналистика в България не просто от дълго време не съществува, тя се трансформира в придатък на властта. Репортерите не питат, анализаторите не разясняват, а основните редактори не изискват. Всички те са впрегнати в огромната пиар тактика на държавното управление, без значение кое е държавното управление.
Онези медии пък, които към момента се пробват да извършват отговорностите си, т.е. да осведомят, да дават позиция, да задават въпроси и най-важното - да търсят обстоятелства, се оказват маргинализирани, публицистите им се дискредитират от първите страници на медии-бухалки, а против издателите им се впряга (легално и нелегално) целия държавен уред. Случаите с Иво Прокопиев и Сашо Дончев единствено потвърждават това.
И запълнените столове в действителност са празни
Най-важното медийно събитие за 2017 година обаче се оказва тоталното ожесточаване сред самите медии. Изданията се занимават повече от всеки път с борба между тях, вместо с разобличения на властта. А това само укрепва властта в констатациите ѝ, че медии няма, " а се бият двама олигарси " (по изказванията на Бойко Борисов).
В цялата властова скица (защото информацията в България в множеството случаи е част точно от това) централна роля имат парите от Европейски Съюз, разпределяни за медии от държавното управление. Защото в среда, в която пазарът въобще не дефинира съществуването на медиите, дали ще има издание, което ще разобличава източника, който му обезпечава пари и може да спре финансирането?
И все пак, в случай че до неотдавна публицистите между тях знаеха кои медии са бухалки и на кои може да се разчита, през актуалната година самите публицисти откриха, че те са принадлежности. На властта против народа. Затова и властта елементарно " опразва столчета " или запълва такива с фрагменти, отглеждани с години в империята на Пеевски.
През 2017 година медиите в България замязяха на сцена, която обезпечава на властта нужния комфорт и театрален грим, с цел да се покаже в целия си искра. Оттам пък властта доби самочувствието да " опразва столчета " явно, в ефир. Преди най-малко го правеха, проявявайки срам.
Не на последно място - това бе годината, в която публицистите в България излязоха на невиждан митинг, с цел да изискат да задават въпроси. Но в никакъв случай не ги задодаха. Това бе годината, в която и запълнените столчета се оказаха напълно празни.
Макар да се е изкачила с четири позиции спрямо 2016, страната за първи път изпада до предпоследния сегмент от страни в подредбата, при които свободата на пресата и медийната обстановка като цяло се дефинира като " неприятна ". Миналата година България заемаше последното място в по-горния трети сегемент - " Проблемна обстановка ". Накратко: ако преди 12 месеца поднасянето на информация в България е било меко казано " проблематично ", през днешния ден то към този момент е тотално безнадеждно.
И по какъв начин да не е по този начин, имайки поради, че точно през 2017 шепа публицисти стачкуваха не къде да е, а пред Министерския съвет, с цел да защитят правото си да задават въпроси. Те желаеха нещо простичко - да си правят работата, без получателите на питанията да дават отговор със закани, напомяйки за едно или друго опразнено столче в телевизионните студиа.
Важно е кой те мачка
Всъщност, 2017 година в България е годината на празния стол в медиите. Годината, в която водещи политически публицисти внезапно и без пояснения бяха " преместени " в лайфстайла. Годината, в която народен представител заплати с мястото си за закани в ефир към водещ, само че вицепремиер направил същото, остана на поста си. Годината, в която властта сподели на публицистите: доста зависи кой ви заплашва - в случай че е " численост " в Народното събрание, символно ще си иде, в случай че е висок управленец - не, тъй като " стабилността " е по-важна от демократичните правила. Ситуацията с оставката на Антон Тодоров и изчезналата оставка на Валери Симеонов бе тъкмо това - съобщение на най-високо равнище, което споделяше: " единственото значимо е кой ви мачка ".
А смачкването на словото в България от дълго време не е постепенно. И е изцяло несъмнено. Показателен за това е първият медиен скандал, гръмнал още при започване на 2017 година, когато издателите на сатиричния вестник " Прас-Прес " оповестиха война на Делян Пеевски, тъй като е скрил изданието им и не дал опция на хората да си го купят.
Свързаните с Пеевски компании управляват огромна част от разпространителската мрежа в страната, сочат изказванията на дребното медии, които към момента загатват без боязън името на медийния необут и неуспешен началник на ДАНС.
Първият брой на " Прас-Прес " излезе при започване на годината с тираж 10 000 бройки. Първоначално издателите бяха щастливи, че вестникът им се е изчерпал извънредно бързо от реповете, само че малко по-късно стана ясно, че истината е напълно друга: той въобще не е бил публикуван. Оттогава до момента издателите на " Прас-Прес " преминаха през всички вероятни дадени им от закона процедури. Те единствено спомогнаха да се разбере, че страната е съизвършител на бизнеса към Пеевски. А обстановката ескалира до там, че карикатуристът Христо Комарницки прикани депутата от Движение за права и свободи Делян Пеевски в телевизионно предаване. Разбира се, резултатът от случая бе нулев.
Когато си надалеч от хората
Вместо да се занимаят примерно с този проблем, множеството медии в България избраха да дъвчат десетките персонални нещастия на най-обикновени фамилии, които публицистите " проверяваха " със пристрастеността на лешояди - единствено и единствено да се отъждествяват с непозната, а не със личната си тъга. Защото, когато медиите са толкоз надалеч от хората - в името на това да служат на властта (най-често срещу ползите на същите тези хора), единственото, което им остава, с цел да потвърдят съпричастността си към народа, е, да го " убиват " всеки ден, при всеки комфортен мотив.
Без значение на кое място е България по независимост на словото, публицистите в тази страна от дълго време нямат нито правото, нито привилегията да дефинират сами дневния си ред. Нещо повече - публицистичната политика не се прави в редакциите. Тя се случва извън, в кабинета на някой медиен издател, или още по-лошо - в кабинета на някой управленец. В този ред на мисли е извънредно време да си признаем следното: журналистика в България не просто от дълго време не съществува, тя се трансформира в придатък на властта. Репортерите не питат, анализаторите не разясняват, а основните редактори не изискват. Всички те са впрегнати в огромната пиар тактика на държавното управление, без значение кое е държавното управление.
Онези медии пък, които към момента се пробват да извършват отговорностите си, т.е. да осведомят, да дават позиция, да задават въпроси и най-важното - да търсят обстоятелства, се оказват маргинализирани, публицистите им се дискредитират от първите страници на медии-бухалки, а против издателите им се впряга (легално и нелегално) целия държавен уред. Случаите с Иво Прокопиев и Сашо Дончев единствено потвърждават това.
И запълнените столове в действителност са празни
Най-важното медийно събитие за 2017 година обаче се оказва тоталното ожесточаване сред самите медии. Изданията се занимават повече от всеки път с борба между тях, вместо с разобличения на властта. А това само укрепва властта в констатациите ѝ, че медии няма, " а се бият двама олигарси " (по изказванията на Бойко Борисов).
В цялата властова скица (защото информацията в България в множеството случаи е част точно от това) централна роля имат парите от Европейски Съюз, разпределяни за медии от държавното управление. Защото в среда, в която пазарът въобще не дефинира съществуването на медиите, дали ще има издание, което ще разобличава източника, който му обезпечава пари и може да спре финансирането?
И все пак, в случай че до неотдавна публицистите между тях знаеха кои медии са бухалки и на кои може да се разчита, през актуалната година самите публицисти откриха, че те са принадлежности. На властта против народа. Затова и властта елементарно " опразва столчета " или запълва такива с фрагменти, отглеждани с години в империята на Пеевски.
През 2017 година медиите в България замязяха на сцена, която обезпечава на властта нужния комфорт и театрален грим, с цел да се покаже в целия си искра. Оттам пък властта доби самочувствието да " опразва столчета " явно, в ефир. Преди най-малко го правеха, проявявайки срам.
Не на последно място - това бе годината, в която публицистите в България излязоха на невиждан митинг, с цел да изискат да задават въпроси. Но в никакъв случай не ги задодаха. Това бе годината, в която и запълнените столчета се оказаха напълно празни.
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ